Приказка
за стълбата
"Кой
си ти?" - попита го Дяволът.
"Аз
съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя! О, колко грозна е
земята и колко нещастни хората!"
Това
говореше млад мъж с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата
- висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в
далечината, гдето като мътни води на придошла река шумяха сивите тълпи на
мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи, черни ръце,
гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше
бавно, тържествено, като далечни топови гърмежи. Тълпите растяха, идеха и
облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия
сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско до земи, сякаш търсеше изгубената
си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце и гледаше
високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А
след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната,
погребална песен. Някой остро свиреше с уста. Друг, пъхнал ръце в джебовете, се
смееше високо, а в очите му гореше безумие.
"Аз
съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя! О, колко грозна е
земята и колко са нещастни хората! О, вие, там горе, вие..."
Това говореше
млад момък с изправено чело и стиснати в закана юмруци.
"Вие
мразите онези мъже?", попита Дяволът и лукаво се приведе към момъка.
"О,
аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя заради братята си,
заради моите братя, които имат лица жълти като восък, които стенат по-зловещо
от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще
отмъстя за тях! Пусни ме!"
Дяволът
се усмихна:
"Аз
съм страж на онези горе, и без подкуп няма да ги предам."
"Аз
нямам злато, аз нямам нищо, с което да те подкупя. . . Аз съм беден дрипав
юноша. . . Но аз съм готов да сложа главата си."
Дямолът
пак се усмихна:
"О,
аз не искам толкова много! Дай ми ти само слухът си!"
"Слухът
си? С удоволствие. . . Нека никога нищо не чуя, нека. . ."
"Ти
пак ще чуваш!" успокои го Дяволът и му стори път. "Мини!"
Момъкът
се завтече, наведнъж прекрачи три стъпъла, но косматата ръка на дявола го
дръпна:
"Стига!
Спри да чуеш, как стенат там долу твоите братя!"
Момъкът
се вслуша. Странно - защо те започнаха изведнъж да пеят весело и така безгрижно
да се смеят! . . . И той пак се завтече. Дяволът пак го спря:
"За
да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!"
Момъкът
отчаяно махна ръка:
"Но
аз тогава няма да мога да виждам нито моите братя, нито тези, на които отивам
да отмъстя!"
Дяволът:
"Ти пак ще виждаш. . . Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!"
Момъкът
мина още три стъпъла и се вгледа надолу. Дяволът му напомни:
"Виж
голите им кървави меса!"
"Боже
мой! Та това е тъй странно: кога успяха да се облекат толкова хубаво! А вместо
кървавите рани, те са обкичени с чудно алени рози! . . ."
През
всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той
даваше с готовност всичко стига да стигне там и да отмъсти на тези тлъсти князе
и принцове: Ето едно стъпало, само още едно стъпало и той ще бъде горе! Той ще
отмъсти заради братята си!
"Аз
съм плебей по рождение и всички дриплювци. . ."
"Млади
момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало и ти ще отмъстиш! Но аз винаги
за това стъпало искам двоено откуп: дай ми сърцето и паметта си!"
Момъкът
махна ръка:
"Сърцето
ли? Не! Това е много жестоко!"
Дяволът
се засмя гърлесто, авторитетно:
"Аз
не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не
приемеш, ти никога няма да минеш това стъпало, никога няма да отмъстиш за
братята си - тези, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от
декемврийските виелици."
Юношата
погледна зелените иронични очи на дявола.
"Но
аз ще бъда най-нещастния. Ти ми взимаш всичко човешко!"
"Напротив
- най-щастливия! . . . Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си?"
Момъкът
се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха
мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
"Да
бъде! Вземи ги!"
. . .И
като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното
стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите
му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите
князе, погледна долу, гдето ревеше и проклинаше сивата тълпа. Погледна, но нито
мускул не трепна по лицето му; то бе светло, весело, доволно. Той виждаше долу
празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.
"Кой
си ти?" - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
"Аз
съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко
са щастливи хората!"
Христо
Смирненски
САМОТНИЯТ ЧОВЕК
Борис Христов
Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.
Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.
Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.
Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.
Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...
Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.
И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.
В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...
Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.
В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.
ЛЮБОВТА СИ ДОЙДЕ
Дияна Цветкова
Любовта си дойде - неумита,
уморена и цялата в пот.
"Бира има ли?" - вяло попита
и напсува късмета-живот.
Любовта си дойде. И се тръшна
на дивана във тесния хол.
И смълча се гълчавата къща...
Кой признава, че Кралят е гол?
Любовта си дойде: опозната,
от години привична, без Храм.
Със опадала звездна позлата
и с пропукана броня тук-там.
Любовта си дойде...Като рана
подлютена с нечисти ръце.
От горчиви отвари пияна
и с опасен в сърцето молец.
Любовта си дойде изтерзана,
озлобена, решена да мре!
...Взе си топла (в душата ми) вана
и (да вярвам ли) май се съвзе...
