четвъртък, 17 май 2012 г.

* * * - Маргарита Петкова


* * *
Нямам нерви за дълги любови,
а кратките - не ми приличат.
Да не мислиш, че нещо ново
казваш с това Обичам те?
Да не мислиш, че ще се срути
светът след моето тръгване?
Уверявам те - много пъти
са ме лъгали. И съм лъгала.
А пък Земята си е на мястото.
Само сезонът се сменя.
Крайно време е да си наясно,
че всичко е само временно.
А аз - най-временната от всичко.
Най-кратката. Невъзможната.
Лесни любови - не ми приличат.
А трудната - ще я можеш ли?
Хм, да опиташ ли ти е щукнало?
Добре - да живее рискът!
Хайде сега - отведи ме оттука!
Ако ти стиска.

САМОТНИЯТ ЧОВЕК - Борис Христов


САМОТНИЯТ ЧОВЕК
Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.
Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.
Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.
Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.
Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...
Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.
И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.
В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...
Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.
В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

~ СИЛНИТЕ ~

~ СИЛНИТЕ ~
Силните плачат сами.
Не ръкомахат. Не викат.
В гръб не забиват ками.
И не се кланят на никого.
Те овладяват света,
без да си губят душата.
Ала вървят и вървят
само напред и нататък!
Въпреки вечния страх.
Въпреки всяка измама.
Никой не може без тях.
Рамо за силните няма.
Те знаят как да простят,
как на доброто да служат.
Те не поглеждат назад.
И не говорят ненужно.
Те са внезапни искри
от небесата дарени.
Тяхната воля твори
нови, незнайни вселени.
Въпреки цялата мъст
и доживотната завист,
още влекат своя кръст
и до безкрай се раздават.
Мъката не ги ломи,
прави ги по-всемогъщи.
Силните плачат сами.
Но времената обръщат.

Автор - Веселина Атанасова

ОДА ЗА ЖЕНСКИТЕ СЪЛЗИ

ОДА ЗА ЖЕНСКИТЕ СЪЛЗИ
Тя плачеше, когато я дърпаха за плитките.
Когато момчетиите замеряха с прашка птичките.
Когато до полуда в едно момче се влюби.
Когато жива се оплака, защото го изгуби.
Тя плачеше, когато остава сама.
За старите си кукли, за мама, за дома.
Когато се омъжи, очите си изплака.
Когато го изпращаше и срещаше на влака.
Тя плачеше, когато раждаше в щастлива болка.
Не мислеше защо, ни питаше и още колко.
И продължаваше да плаче над болните деца.
За хората без покрив и тези без сърца.
Тя плачеше, когато децата отлетяха
и къщата и дворът смъртоносно опустяха.
Когато се завръщаха, пак плачеше - щастлива.
И тайно, тихо плачеше, когато си отиват.
А после плака гордо, когато стана баба.
От болка - че ставаше по-немощна и слаба.
Тя плачеше, когато оплакваше мъжа си.
Преди да го последва, през сълзи каза на сина си:
- Е, сине, поплачи си, но знай: Аз съм много щастлива жена,
защото съм имала шанса да плача за всичко това!

Автор - Мадлен Алгафари

Не ме питай

Не ме питай, чедо, как се обича.
Не ме питай. Мълчи...
То, не беше любов, нито вричане.
Беше сливане. Очи със очи.
Беше жива вода. Беше клада.
Беше бяла и черна смокиня.
Беше прошка и грях,
и бях, и ме нямаше,
защото – в него живях.
С него се случвах.
С него падах и ставах.
С него и в него вървях.
И си губих посоките,
и забравях коя съм,
и нагоре летях.
Беше ми всичкото – и хляба, и виното.
Беше ми утрото. В него изгрявах.
Беше ми църквата и камбаната,
жажда ми беше и шепа завет.
Беше душата ми, чедо,
а без душа и сълзата боли.
И не питай, как се обича.
Не ме питай. Върви.
И гори, но не на талази.
Като факел изгаряй. Светѝ.
И нека... Бог да те пази!

Автор - Йорданка Андреева /ASTERI/